Когато станахме родители: не когато „ни беше ред“, а когато бяхме готови

Със съпруга ми сме заедно от много години.

И преди да станем родители, успяхме да „оженим“ доста приятели, да се зарадваме на много бебета около нас и, разбира се, да чуем всички онези въпроси, които почти неизбежно идват в един момент:

— Кога и вие ще се жените?
— Няма ли вече да имате деца?
— Ваш ред е! 😉

Никога не съм се обиждала.

Знаех, че хората около нас не го казват с лошо. За тях това беше естественото продължение на живота, на нашата връзка.

Само че аз имах свой ритъм.

Имах и план — образование, работа, брак, деца.

Днес се усмихвам на тази подреденост, защото животът отдавна ме е научил, че плановете са хубаво нещо, но невинаги се интересува особено от тях. 😄

Родих Виктор на 30.

Не защото „вече беше време“.

Не защото някой ни беше казал, че сме следващите.

А защото ние бяхме готови да станем родители.

И това беше нашето време.

Когато писах този текст през 2017 година, много държах на идеята, че всеки има право сам да избира кога и дали да има дете.

Днес държа на нея още повече.

Защото зад един на пръв поглед невинен въпрос като „А вие кога?“ може да стои история, за която не знаем нищо.

Може да има избор.

Може да има колебание.

Може да има чакане.

Може да има трудност.

А може просто двама души да искат да живеят живота си по различен начин.

И нито една от тези истории не ни дължи обяснение.

Когато се роди Виктор, за нас започна съвсем нов живот.

Не идеален.

Не подреден по онзи мой стар „план“.

Нашият.

С много любов, много учене в движение и едно малко човече, което постепенно започна да пренарежда представите ни за всичко.

Тогава написах, че няма нищо по-хубаво от истински желаното дете.

Днес бих оставила думата „желано“, но бих махнала всяко сравнение с чуждите причини и чуждите семейства.

Защото вече знам колко различни могат да бъдат пътищата към родителството.

Нашият беше този.

Ние имахме време да бъдем двама.

Да пораснем заедно.

Да създадем дом.

И в един момент да поискаме с цялото си същество да станем трима. ❤️

А планове продължихме да правим, разбира се.

Само че вкъщи си имаме една много по-практична житейска философия.

Както казва тати:

„Денят си носи.“

И май наистина си носи.

Понякога дори неща, които никога не си успял да включиш в плана. ❤️