Бележките на Виктор: от „Да не ми викаш“ до „Мамо, усмихни ми се“

Виктор винаги е обичал да „пише“.

Домашни, задачи, рецепти, списъци, песни, имената на приятелите си, случки от детската градина… Имали сме дори бележки с присъстващи и отсъстващи след надлежно проведена проверка. 😄

Всеки нов тефтер или органайзер вкъщи бързо се превръщаше и в негов.

Но една от тези бележки помня и до днес.

Бях му се ядосала много.

От онези моменти в родителството, в които си опитал няколко начина да реагираш, нищо не помага и накрая просто губиш търпение.

Скарах му се.

След това спрях да говоря, защото още бях ядосана.

На Виктор, разбира се, му мина доста по-бързо. 🙂

Аз готвех в кухнята, а той идваше и се опитваше да ме заговори.

— Вики, още съм ти ядосана. Не ми се говори сега.

Погледна ме намръщено и излезе.

След няколко минути се върна с бележка.

— Какво пише? — попитах.

— Да не ми викаш!

Добре. Посланието беше прието.

Поговорихме отново за случилото се, но аз все още не бях съвсем готова да приключа със сърденето.

Виктор пак изчезна.

След малко се върна с втора бележка.

Аз бях с изцапани ръце и му казах да я остави някъде.

Не.

Трябвало да я взема.

Сега.

Измих си ръцете, леко подразнена от настояването му, взех листчето и…

На него имаше нарисувана усмивка.

Този път превод не беше необходим.

Погледнах Виктор.

Той се гушна в мен и каза:

— Мамо, усмихни ми се…