Да обичаш всеки сезон: малките неща, които Виктор открива

Обожавам зимата.

Снега, шейните, ледените висулки, ботушите, шаловете и шапките. 💙

Но обичам и пролетта. И лятото. И есента.

С времето разбрах, че всъщност не обичам просто определен сезон. Обичам да забелязвам какво носи всеки от тях.

Защото ние, възрастните, сме много добри в недоволството от времето.

Студено е — кога ще се стопли?

Стане горещо — не може ли малко да захлади?

Завали — стига вече с този дъжд.

Както казват старите хора: „Няма угодия.“ 🙂

А децата имат съвсем друг поглед.

За тях дъждът означава локви. Снегът — снежинки, които могат да се ловят с уста. Есенните листа са купчина, в която задължително трябва да се заровиш.

И много ми се иска Виктор да запази това.

Да може да се спре, когато види нещо интересно.

Той поздравява слънцето. Брои цъфналите дръвчета. Гали калинки и проследява накъде отиват мравките. Мирише глухарчетата. Маха на автобусите.

Не пропуска локва.

През зимата „почиства“ снега от училищната ограда и лови снежинки с уста.

Може истински да се разстрои, че градушката ще обрули ябълките от дървото.

Може да прогони черните облаци и да изпрати дъжда във Враца. 😄

А светкавиците вече са неговите „лампи“.

Когато се замисля, това е едно от нещата, които най-много искам да му предам.

Не просто да знае имената на сезоните, цветята или насекомите.

А да забелязва.

Да му е интересно защо жабите отново се чуват. Да види първото цъфнало дърво. Да усети миризмата на мократа земя. Да се зарадва на купчина листа, вместо да я подмине.

Днес, когато се връщам към тези стари истории, си мисля и за още нещо.

Докато се опитвах да уча Виктор да забелязва света около себе си, много често той правеше същото за мен.

Караше ме да спра.

Да погледна.

И да видя онова малко нещо, покрай което иначе вероятно щях да мина.

Може би това е един от хубавите уроци, които децата дават на нас, възрастните.

Всеки сезон има какво да ни покаже.

Стига да не бързаме толкова, че да го пропуснем. ❤️