Писмото на Вики: малък жест към приятелите

Прибирам се от работа, а Виктор ме посреща още на вратата:

— Мамо, ще излизаме ли?

Имаме си наш следработен ритуал — прибирам се, взимаме тротинетката и отиваме на площадката.

Този ден обаче, точно преди да излезем, Виктор ми показа един пощенски плик.

Погледнах го въпросително, а той съвсем сериозно започна да обяснява:

— Това е писмо за кака Ели, Боби, леля Деси и Митака. Вътре има нещо. Сложил съм бележки. Като излизаме, ще го пуснем в пощата. Те ще го намерят и ще се зарадват!

И се усмихна доволно. Планът беше готов. ❤️

С Дени се спогледахме и се усмихнахме. Нямаше как да не изпълним толкова добре обмислена изненада.

Оставаше само една важна подробност — да си спомним номера на пощенската им кутия. 🙂

Тръгнахме към площадката, стигнахме до пощенските кутии, намерихме правилната и Виктор сам пусна писмото.

После ме погледна с огромна усмивка и ми заръча:

— Кажи на леля Деси, че имат поща!

Разбира се, тайната не издържа дълго.

Когато малко по-късно ги срещнахме на площадката, той няколко пъти им напомни, че трябва непременно да си проверят пощата. 😄

Толкова за изненадата.

Но пък точно това беше най-хубавото — той нямаше търпение да види как някой ще се зарадва на нещо, което сам е измислил и приготвил.

Един плик. Няколко детски бележки. И огромно очакване от другата страна да има усмивка.

Та, това е Виктор. ❤️