Да отгледаш Човек: какъв искам да порасне Виктор

Когато Виктор беше малък, много мислех какъв човек искам да стане.

Не каква професия ще избере. Не дали ще бъде най-добрият в нещо. Не дали ще бъде „успешен“ според чуждите представи.

А какъв човек ще бъде.

Може би защото все по-често забелязвах колко лесно в бързането забравяме човека до себе си.

На опашката за автобуса, където всеки иска да се качи пръв.

В магазина, когато една минута чакане изглежда непоносима.

Пред лекарския кабинет.

В онези дребни ежедневни ситуации, в които можем да направим място на някого… или да се престорим, че не сме го видели.

Но виждах и другото.

Човекът, който отстъпва.

Непознатият, който ти помага с покупките.

Някой, който задържа вратата.

Човекът, който поглежда, усмихва се и казва едно съвсем обикновено „Благодаря“.

Малки жестове, които не струват почти нищо, но казват много за човека, който ги прави.

И тогава си мислех:

Такъв искам да порасне Виктор.

Не просто възпитан в смисъла на „кажи благодаря“, „поздрави“ и „дръж се добре“.

Исках да забелязва другия.

Да може да изчака.

Да помогне.

Да се извини.

Да прегърне.

Да разпознае, че някой е тъжен.

Да се радва на чуждата радост, а не само на своята.

И още тогава виждах малки частици от този човек.

Виктор казваше, че обича.

Прегръщаше.

Извиняваше се.

Изчакваше.

А когато ме виждаше разстроена, идваше с кърпичка да избърше сълзите ми и се опитваше да ме успокои. ❤️

Тогава написах, че не искам просто да отгледам дете.

Искам да отгледам Човек с главно „Ч“.

Днес бих добавила нещо към думите на онази майка.

Не мисля, че можем предварително да „направим“ децата си точно такива, каквито сме решили.

Те не са наш проект.

Но можем да им показваме всеки ден как изглеждат нещата, които са важни за нас.

Не само да казваме „Бъди добър“, а да ни виждат как сме добри.

Не само „Уважавай хората“, а да чуват как говорим с тях.

Не само „Помагай“, а да виждат как подаваме ръка.

И да умеем да признаем, когато самите ние не сме го направили.

Защото децата слушат думите ни.

Но наблюдават живота ни още по-внимателно.

И може би задачата не е просто да отгледаме Човек.

А докато го правим, да не забравяме и ние да бъдем такива. ❤️