Детство с локви, колела и свобода — какво не искам да изгубим

Имах прекрасно детство.

И когато се връщам към него, не си спомням вещи. Спомням си какво правехме.

Игрите навън до тъмно. Дворовете на училищата и детските градини. Тайните скривалища. Колелетата, оставени пред къщите. Топките по улицата. Пикниците в парка.

Имаше състезания, импровизирани „балове“ и представления пред съседите.

Имаше кюфтета от кал и супа от цветя.

Скачане в локвите, танци под дъжда и задължително хвърляне в най-голямата купчина есенни листа.

А храната?

Топла питка с шарена сол и сирене.

И онази съвършено обикновена комбинация — домат, сирене и хляб. ❤️

Не знам дали беше заради времето, в което растяхме. Дали защото живеехме в по-малък град, имахме село за ваканциите или просто разполагахме с повече свобода да си измисляме какво да правим.

Вероятно от всичко по малко.

После се роди Виктор.

И изведнъж започнах да гледам на детството не само като на нещо, което аз съм преживяла, а като на нещо, което той тепърва създава.

Неговото детство неизбежно е различно от моето.

Технологиите са част от него. Телефоните, компютрите и екраните съществуват и няма особен смисъл да се преструваме, че можем да върнем времето назад.

А и не искам.

По-скоро искам наред с тях Вики да познава и другото.

Да знае какво е да играеш навън, докато се стъмни.

Да кара колело.

Да тича с други деца.

Да скача в локви и да се изцапа.

Да скучае достатъчно дълго, за да му хрумне какво да прави.

Да може сам да измисли игра, вместо винаги някой да му предлага готово забавление.

Да опита домата заедно със сиренето и хляба. 😄

Да познава усещането да си сред други деца без предварителен сценарий и възрастен, който организира всяка минута.

Когато писах този текст през 2017 година, бях доста категорична.

Исках да „науча“ Виктор на детството, което аз познавах.

Днес бих го казала по друг начин.

Не е необходимо неговото детство да прилича на моето, за да бъде хубаво.

И със сигурност моето поколение няма монопол върху „истинското детство“.

Времената са различни. Децата също.

Но има неща, които все още ми се струват важни.

Свободната игра. Движението. Скуката. Любопитството. Другите деца. Времето навън. Възможността да измисляш, да пробваш, да се изцапаш и понякога просто да нямаш какво да правиш.

Технологиите могат да бъдат част от детството.

Просто не е необходимо да бъдат цялото детство.

И когато тогава поглеждах през прозореца и виждах децата пред блока — големи и малки, тичащи, викащи, състезаващи се с колелетата, учещи по-малките как да карат и прибиращи се чак по тъмно — ми ставаше някак спокойно.

Детството не беше изчезнало.

Просто вече не беше моето.

Беше тяхното. ❤️