Виктор и покупките: малки избори, повече самостоятелност

Още от съвсем малък Виктор пазаруваше с нас.

Не просто присъстваше в количката, докато аз избирам, а имаше право на мнение.

Аз харесвах две-три подходящи неща, показвах му ги и той избираше кое иска.

Така се появиха първите му купички и прибори, гърнето, дрехи, шапки и още куп дребни неща.

Понякога това предизвикваше доста любопитни погледи.

Вероятно изглежда малко странно да стоиш в магазина и съвсем сериозно да питаш двегодишно дете:

— Кое избираш?

Но за мен още тогава това беше важно.

Не защото Виктор трябва да решава всичко сам, а защото може да започне да се учи да избира между възможности, които са подходящи за него.

Разбира се, понякога желанията му бяха… трудно изпълними. 😄

Когато купувахме нова пералня например, Виктор имаше едно категорично изискване:

— Чевена пейялна!

Ние четем характеристики, сравняваме модели и цени, а той обикаля между редиците и търси червената пералня.

Нямаше.

След известно обмисляне се съгласи на сива.

Накрая купихме бяла.

И той я хареса. 😄

С татко си пък бяха напълно единодушни при избора на диван. След това всеки гост вкъщи получаваше лична презентация:

— Нов диван. Мек. Хубав.

Друг път търсехме скрин.

Виктор старателно проверяваше всеки модел и възкликваше:

— Уаууу! Това много хубаво!

Скрин не намерихме.

Прибрахме се с будилник — зелена жаба.

Първоначалната идея беше сутрин да го буди за ясла. После будилникът получи нова функция — да му напомня да си духа носа.

Важното е покупката да се използва. 😉

Но може би най-много харесвах обикновеното ни пазаруване в кварталния магазин.

Виктор избираше зеленчуците, аз ги слагах в пликове и заедно ги мерехме. Негова отговорност беше да намери най-мекия хляб — задача, която приемаше много сериозно.

Имаше и право на едно нещо по желание.

Знаеше и последователността:

Избираме.

Отиваме на касата.

Правим „пип“.

Плащаме.

И чак тогава можем да отворим и да хапнем.

А един ден си купи бисквити със свои парички, отделно от нашата сметка.

Малко нещо.

Но днес, когато се връщам към тази история, виждам в нея нещо, което тогава съм правила по-скоро интуитивно.

Самостоятелността не започва изведнъж, когато детето стане „достатъчно голямо“.

Тя се упражнява в съвсем обикновени ситуации.