Месечинките: малките рождени дни, които не искаш да забравиш

Когато се роди Виктор, за първи път започнах да измервам времето по съвсем различен начин.

Не в години.

А в дни.

После в седмици.

И накрая — в онези толкова важни тогава месечинки. ❤️

Бебе на няколко минути.

На няколко часа.

На един ден.

На седмица.

А после изведнъж — на цял месец!

Спомням си колко невероятно ми звучеше това.

Един цял месец живот.

И в този един месец вече се бяха случили толкова много първи неща.

После идваше следващият.

Нови движения. Нови звуци. Усмивки. Умения. Игри.

Следващата консултация.

Следващата месечинка.

Следващото „за първи път“.

Докато не стигнахме до единадесетата — последната месечинка преди първия рожден ден.

Сякаш някаква малка граница между времето, което брояхме в месеци, и онова, което вече щяхме да броим в години.

Още тогава много мислех за това колко бързо минава всичко.

И колко много от него ще забравя.

Затова записвах.

Снимах.

Правех клипчета и албуми.

Имах дневници.

Буркани, в които събирах малки моменти от годината.

Дори направих имейл на Виктор, на който изпращах наши снимки по месеци, с идеята един ден да получи достъп до него.

Опитвах се да запазя колкото мога повече.

Не защото всеки ден беше необикновен.

Точно обратното.

Исках да запазя обикновеното.

Малките неща, които в момента изглеждат толкова естествени, че си убеден, че никога няма да ги забравиш.

А после ги забравяш.

Не любовта.

Не големите събития.

А подробностите.

Как се е усмихвал.

Какво точно е казвал.

Кое го е разсмивало.

Как е изглеждал един съвсем обикновен ваш ден.

Когато написах този текст през 2016 година, бях майка на бебе и се опитвах по всякакъв начин да задържа времето.

Днес знам, че това няма как да стане.

Децата порастват.

Месечинките стават годинки.

А някои моменти си отиват толкова тихо, че дори не разбираме кога са били за последно.

Но днес знам и нещо друго.

Имало е смисъл да записвам.

Защото години по-късно се връщам към тези думи и те ми припомнят не само какъв е бил Виктор.

Припомнят ми и каква съм била аз.

Как съм гледала на него.

На времето.

На майчинството.

Колко много съм искала да не изпусна нищо. ❤️

И може би затова днес не бих казала на една майка непременно да прави дневници, буркани, албуми или специален имейл.

Бих ѝ казала само:

Запази си по нещо.

Едно изречение.

Една смешна дума.

Една снимка от напълно обикновен ден.

Една случка, която днес си сигурна, че няма как да забравиш.

Защото паметта пази много.

Но не пази всичко.

А понякога, години по-късно, една стара бележка може да ти върне цял един свят. ❤️