Когато мама е учител: коя роля вижда детето у дома?

Така и не разбрах какво толкова страшно има в това да си дете на учител. 🙂

Особено когато майка ти е специален педагог и слухово-речев терапевт.

В нашия род учители няма — поне не помним да е имало. Така че явно на някого се е паднало да бъде първият.

И ето ме мен — „учителката“.

Виктор още не се беше родил, когато започнаха шегите и добронамереното съжаление: „Горкото дете, с майка учителка…“

После чух и останалото.

Че на мен ми е по-лесно, защото работя с деца. Че би трябвало да знам как да реагирам във всяка ситуация. Че едва ли не съм професионално задължена детето ми да бъде възпитано, любознателно и да се развива „както трябва“.

Само че още докато бях бременна, си обещах нещо много просто: за Виктор искам да бъда първо майка.

Професията ми няма как да остане пред вратата. Знанията и опитът ми са част от мен и естествено присъстват и вкъщи. Но не искам детството му да бъде поредица от упражнения и задачи.

Затова с него най-често учим през играта, разговорите, въпросите и нещата, които самият той открива около себе си.

По-важно ми е да поиска да разбере „защо?“, отколкото да знае правилния отговор предварително.

И засега Виктор расте точно такъв — любопитен, питащ, наблюдаващ, запомнящ. Дете, което иска да знае още.

Разбира се, понякога професионалното ми любопитство надделява. Виждам нещо интересно и веднага ми се иска да го пробвам и с него. Понякога той сам ме увлича, друг път аз се увличам малко повече, отколкото е необходимо.

За щастие, има кой да ми напомни, че вкъщи не съм на работа. 😉

….

Днес, когато професионалният ми опит е много повече, гледам на това още по-ясно.

Да, подготовката ми като специалист ми е дала много. Работата с деца също.

Но професията не ми е дала готов отговор как се отглежда собственото ти дете.

Защото с Виктор не искам да бъда неговият терапевт или неговият учител.

Искам да бъда майка му.

И май ми харесва точно тази роля най-много. ❤️