Докато ние търсехме мястото, Виктор се радваше на пътя

Лято. Жега. Решаваме да си направим излет някъде около Перник.

Избираме Кладница. Приготвяме храна, напитки, топка, одеяло, натоварваме всичко в колите и потегляме с прекрасната увереност на хора, които имат план. 😄

Само че планът започна да се разпада почти веднага след пристигането.

Стигнахме по обяд и започнахме да търсим хубаво място.

После спряхме да търсим хубаво място и започнахме да търсим просто някакво свободно място.

Оказа се, че останалите хора очевидно са били доста по-подготвени от нас — палатки, столове, хамаци, къмпинг оборудване… И най-вече бяха дошли навреме, а не след като спокойно са се наспали вкъщи. 😉

Някой ни беше казал, че „по-нагоре“ има хижа.

Тръгнахме натам.

Стигнахме до място, откъдето трябваше да продължим пеша, но никой от нас не знаеше колко точно означава това „по-нагоре“.

А с малък Виктор подобна подробност има значение.

След двайсетина минути чудене, обсъждане и разпитване на хора, които очевидно разбираха от планина повече от нас, се отказахме.

План Б: Боснек.

Качихме се отново в колите.

Ние вече бяхме леко изнервени.

Виктор?

Той си играеше, пееше и очевидно нямаше никакъв проблем с факта, че не знаем къде отиваме.

Пътувахме.

И още пътувахме.

Накрая видяхме табелата за Боснек и настроението ни веднага се подобри.

Сега оставаше само да намерим реката.

Колко трудно може да бъде?

Доста. 😄

Минахме през селото.

После след селото.

Река — няма.

Ново обикаляне. Ново напрежение. В едната посока, после обратно. Търсене на свободно място.

И най-после го видяхме.

Нашето място.

След цялото обикаляне, планове, отказване от плановете и търсене най-накрая можехме просто да седнем.

И тук идва частта от този стар спомен, която днес ми харесва най-много.

Докато ние, възрастните, се ядосвахме, че денят не върви „както трябва“, Виктор през цялото време си прекарваше чудесно.

За него приключението не започваше, когато намерим правилното място.

То вече се случваше.

Пътуването беше част от него. Песните в колата бяха част от него. Новите места, спиранията и нашето безкрайно лутане — също.

Ние чакахме да стигнем, за да започнем да се забавляваме.

Той просто се забавляваше.

И колкото повече се връщам към тези истории сега, толкова повече откривам колко неща съм се опитвала да науча Виктор, докато той тихомълком е учил мен.

Този ден урокът май е бил съвсем прост:

Не е необходимо всичко да върви по план, за да бъде хубаво.

Понякога трябва само да спреш да търсиш идеалното място достатъчно дълго, за да забележиш, че хубавият ден вече е започнал. ❤️