Всички гледат. Детето се тръшка. А универсална рецепта няма.

И моето дете се е тръшкало.

Пиша го още в началото, защото когато си родител на дете, което крещи на обществено място, понякога имаш чувството, че само твоето го прави. Особено когато около теб започнат погледите.

Преди да стана майка, винаги съм забелязвала тръшкащите се деца.

Но още повече забелязвах хората около тях.

Онези, които цъкат. Гледат осъдително. Поглеждат съжалително майката, която очевидно „не може да си възпита детето“.

А най-интересни са непознатите, които решават да се включат и да помогнат с възпитанието. 😉

После станах майка.

И един ден аз бях жената с тръшкащото се дете.

По принцип съм човек на правилата. Обичам да има граници, да обяснявам защо нещо може или не може и да търся причината зад поведението.

Само че Виктор периодично проверяваше доколко тези мои принципи издържат в реални условия. 😄

Бях опитвала какво ли не — разговор, изслушване, прегръдка, разсейване, игра, игнориране… Имало е и моменти, в които съм повишавала тон или съм наказвала.

И много бързо разбрах нещо неприятно за човек, който обича ясните решения:

нямаше една рецепта, която да работи всеки път.

А конкретната голяма сцена започна от… играчките за детската градина.

Първоначално бях решила, че Виктор няма да носи свои играчки. Отива там, за да играе с децата и с играчките в градината.

Само че другите деца носеха.

И съвсем логично в един момент той попита:

— А защо аз не мога?

Говорихме. Обяснявах. Отказвах.

После започнах да се чудя дали пък не го ограничавам излишно.

И разреших.

Това решение много бързо се превърна в навик.

А когато решихме отново да оставяме играчките вкъщи, Виктор съвсем не беше съгласен с промяната.

Последва плач.

Викане.

Сърдене.

Тръшкане.

И всичко това — на обществено място.

С други думи, моментът, за който всеки родител мечтае. 😄

Тогава гледах на случващото се основно като на въпрос на възпитание и граници. Смятах, че точно в този момент трябва да удържа правилото, иначе после ще бъде много по-трудно.

Днес бих добавила нещо към онази моя версия.

Границата е важна.

Но детето срещу нея невинаги има умението спокойно да понесе разочарованието си.

Понякога зад тръшкането стои точно това: „Искам го. Не може. Ядосан съм. И още не знам какво да правя с целия този яд.“

Това не означава автоматично да отстъпим.

Означава, че можем едновременно да запазим границата и да помогнем на детето да мине през емоцията.

А погледите на хората наоколо?

Те могат да почакат.

Защото в този момент по-важни са детето пред нас и начинът, по който ще преминем през ситуацията заедно.

И ако случайно сте се чудили — чашата вино след подобен ден няма онзи магически ефект, който обещават филмите. 😉

Проверено.