Учителят

Спомням си всички мои учители – харесвани или не, оставили следи в живота ми…

Да си учител е призвание. Това е нещо, което носиш в себе си, което не можеш да научиш или придобиеш.

Все още отново ставам ученичка при среща с любимите учители, любими тогава, любими и сега – от детската градина, основното училище, гимназията. Учителите, които все още се вълнуват за нас и ни се радват при всяка случайна среща. Учители, заради които обичах математика и физика, обожавах трудовото или не можех да си позволя да не се подготвя по химия…

Не си спомням родителите ни да са ни учели как да се държим с учителите, да са ни карали да ги уважаваме, слушаме и т.н., да са ги коментирали или обсъждали. Просто си знаехме, че те са авторитети и харесваме ли ги или не, това е положението.

Да, обсъждали сме нелюбимите, измисляли сме си шеги, но винаги сме слушали и пазели поведение…

Работейки с деца, често се замислям за това каква следа оставям в техния живот; какъв пример им давам чрез действията и постъпките си, чрез отношението си; как печеля доверието им и ставам техен приятел, човек с който да споделят… Замислям се и за това с какво ще ме запомнят и ще си ме спомнят след време…

Времето лети и всичко се променя страшно бързо. Освен, учител, вече съм и родител. И като такъв се срещам с учителите на моето дете. Учителите, на които поверявам живота на най-ценното си; които прекарват с него повече време от нас, които оставят следа в неговия живот… И които,  се надявам,  го уважават и зачитат като личност, така както правя аз с децата, с които работя.

Защото аз вярвам, че все още има учители, които работят със сърцето си и обичат това, което правят; че те са повече от онези, объркали призванието си. Така както вярвам, че повечето родители са партньори на учителите; че са отговорни и грижовни, възпитаващи, обичащи и уважаващи децата си. Защото, ако всеки играе съвестно ролята си и помни, че в центъра стои детето всичко ще бъде различно…