С дете в градския транспорт: от притеснение до забавно приключение

Докато бях бременна, често гледах майките, които се качваха в градския транспорт с бебета и колички.

Автобуси със стъпала. Тежки колички. Бързащи хора. Майка, която се опитва едновременно да качи детето, количката и себе си.

И си мислех:

„Аз няма да правя така.“

Само че имаше една малка подробност.

Не шофирах. 😄

После се роди Виктор.

Порасна достатъчно за по-дълги разходки и постепенно местата, до които исках да стигнем, започнаха да стават все по-далеч.

И един ден се оказах точно от онези майки.

Дете. Количка. Градски транспорт.

А най-забавното е, че се оказа съвсем различно от това, което си бях представяла.

Почти винаги се намираше някой, който да помогне с количката.

А Виктор?

Той беше във възторг.

За него автобусът не беше средство да стигнем от точка А до точка Б.

Автобусът беше част от приключението.

Първото ни пътуване беше с тролей и, за всеки случай, с подкрепление — вуйната на Вики. 🙂

Мина чудесно.

И след това вече нямаше спиране.

Автобуси, тролеи, трамваи…

Виктор разглеждаше през прозореца, усмихваше се на хората, закачаше ги и постепенно си избра дори любима линия — трамвай 11.

След преместването ни в Перник транспортното разнообразие намаля, но любовта му към автобусите — не.

Дотолкова, че понякога, ако предложехме да отидем някъде с колата, следваше недоволство.

Така се появиха нашите съботно-автобусни разходки.

Качвахме се, Вики участваше в купуването на билета и пътуването само по себе си беше достатъчна причина да излезем.

Една сутрин дори отидохме с автобус до яслата.

Една спирка.

Разстояние, което вероятно щяхме да минем пеша по-бързо. 😄

Но това нямаше никакво значение.

За Виктор това беше истинско пътуване.

А когато слезе и каза своето:

— Тао-тао!

шофьорът и част от пътниците му отвърнаха.

Едно съвсем обикновено утро, а той беше безкрайно щастлив.

Днес тази история ми е ценна по друга причина.

Напомня ми колко много представи за родителството имаме преди да станем родители.

„Аз никога няма да…“

„Моето дете няма да…“

„Ние ще правим така…“

После идва истинското дете и започва тихичко да редактира списъка. 😉

А понякога точно нещо, което предварително сме решили, че ще бъде трудно и неприятно, се превръща в семейна традиция.

Има и още нещо, което малкият Вики ми е показвал отново и отново.

На децата невинаги им трябва специално организирано преживяване.

Понякога приключението струва колкото едно автобусно билетче.

И е само на една спирка разстояние. ❤️