Казвам се Петя Петкова-Пенчева, журналист по образование и професия, магистър по Организационна психология.
Родом съм от Враца, живея в София от 12 години.
През лятото на 2020-та година – най-хубавото и слънчево време от годината – станах майка. Родих много бързо, без упойка, по естествен път. В болницата беше голям купон, преживяването дълго ме държа. Със съквартирантките ми по стая още поддържаме връзка. Помогнаха ми за всичко още от първите часове след раждането, страхотни момичета!
Имах късмета да изкарам по-голямата част от бременността си у дома. Заради естеството на работата ми и засилващите се мерки в началото на пандемията. Макар и с тревожност от непознатото, тези месеци бяха чудесни за мен – движение, разходки, книги, десетки уебинари и практики за бременни или за раждане.
Чувствах се най-подготвеният човек на света, докато не родих. Много бързо разбрах, че майката се ражда заедно с детето и приключението започна.
Едно от най-големите предизвикателства за мен (особено в началото) беше самотата през по-голямата част от деня. Да, имаш си най-сладката и мила компания на света, но не е същото. А и в началото заради пандемичните мерки не съм се и събирала с много хора. Нямах отбор от други майки, с които да се подкрепяме и да си споделяме.
Така започнах да споделям в Инстаграм – хем за разтоварване, хем да споделя, да продължа да пиша – нещо, което много обичам да правя. Там срещнах (и продължавам да срещам) невероятни жени-съмишленици, единомислещи и вдъхновяващи, за които съм благодарна всеки ден. С част от тях се виждаме и на живо, с други си пишем ежедневно, с някои се чуваме по телефона. В интересни времена живеем.
В момента съм у дома по майчинство, имам прекрасна и любопитна дъщеричка, която след няколко месеца става на 3.
Обичам да споделям части от ежедневието ми като майка, а любимите ми теми са ранно детско развитие, игри за фина и груба моторика, подхранване на естественото любопитство, психология, възпитание с уважение, детска литература и книги за съзнателно родителство.
Майчинството ме промени. Не на 180 градуса, но близо до това.
Започнах да ценя много повече здравето си, да следя за начина ми на хранене, физическо и емоционално състояние.
Научих се да искам помощ, да не се срамувам да споделя, че не се справям с нещо и да потърся подкрепа.
Научих, че уравнението на междуличностните отношения в семейството не винаги има точен отговор и всичко е въпрос на приоритети.
Промених си възгледите към майките, към децата. Ние сме машини с постоянни извори на енергия, които понякога не знам от къде идват.
Разбрах, че децата идват при нас като емоции в тяло, а ние сме тук, за да ги подкрепяме и насочваме, а не дисциплинираме и наказваме. Ние възпитаваме бъдещи възрастни мъже и жени.
Да бъда майка е най-хубавото, най-предизвикателното, най-страшното и най-жизнерадостното. Не мога да го сравня с нищо друго! Наистина е приключение.
Няма и три години, откакто съм майка, а ми се струва много повече, заради многото промени, които минават през очите и ръцете ми. Следродилна тъга, трудности в кърменето, продължителен плач и липса на сън, които водят до тотално изтощение. Но и радост от първите думички, първите стъпки, първите въпроси, прегръдки, весели пътувания и един цял човек, който много взима, но дава енергия и мощ за цял космически кораб!
