Майчините суперсили: откъде всъщност идват

Преди да стана майка, искрено се възхищавах на едно почти мистично майчинско умение:

Как тези жени не се разболяват?!

Аз определено нямах подобна дарба.

Разболявах се лесно, а хремата беше личният ми кошмар. С хрема се превръщах в човек, с когото дори аз не бих искала да живея. 😄

После забременях.

Изкарах една необичайно спокойна зима и реших, че явно суперсилите вече са пристигнали.

След това се роди Виктор и известно време теорията ми продължаваше да работи.

Докато той не тръгна на ясла.

Два дни.

Точно толкова бяха необходими, за да се разболее.

Помня как си помислих:

„Тази ясла действа много бързо!“ 😄

И понеже явно не беше редно да боледува сам, скоро се включих и аз.

При това с най-страшния за мен вариант — хрема.

Последва отчаяно тестване на всичко, което знаехме тогава — спрейове, капки и разни домашни методи, които днес предпочитам да оставя спокойно в 2017 година. 😉

На втория ден вече бях толкова изморена, че реших просто да полегна, докато Виктор си играе около мен.

Той, разбира се, беше в чудесен прилив на енергия.

Аз лежа.

Вики идва.

Целува ме.

Връща се да играе.

След малко пак идва.

Погалва ме.

Пак играе.

После ме гушка.

После пак играе.

Накрая започва настоятелно да ме побутва да ставам.

И така…

докато станах. 😄

Тогава написах, че съм открила тайната на майчините суперсили.

Виктор.

Любовта към него.

И необходимостта да продължиш, защото едно малко човече има нужда от теб. ❤️

Днес, толкова години по-късно, бих разказала края на тази история малко по-различно.

Не мисля, че майките имат суперсили.

И със сигурност майчинството не ни прави неуморими, неразболяващи се или способни винаги да се справяме.

Майките също се разболяват.

Изморяват се.

Имат нужда да легнат.

И понякога просто нямат сили.

Това не ги прави по-малко майки.

Но има нещо, което разбрах още в онази стая с хремата и малкия Вики, който периодично идваше да провери дали най-после ще стана.

Когато едно дете има нужда от теб, много често намираш сили, за които преди малко си била убедена, че нямаш.

Не защото си супергерой.

А защото си важният човек за някого.

И все пак днес бих добавила още нещо към онази майка от 2017-а:

не е нужно винаги да ставаш.

Понякога можеш да останеш легнала.

Да поискаш помощ.

Да оставиш нещо несвършено.

Да признаеш: „Днес не мога.“

Защото през годините майчинството ме научи не само как да намирам сили.

Научи ме и че не е необходимо непрекъснато да доказвам, че ги имам.

А онези целувки, погалвания и прегръдки на малкия Виктор?

Тях все още бих нарекла суперсила. ❤️