От „изслушвам всички“ до „това решение е мое“

По принцип съм мил, добросърдечен, внимателен и изключително емоционален човек.

И дълго време към този списък вървеше още нещо:

трудно казвах „Не“.

Обичам да помагам. Това съм го наследила от тати.

Уважавам чуждото мнение и мога да го изслушам дори когато е много различно от моето.

Често се шегувах, че за всичко са виновни родителите ми — възпитали са ме с разбирания за добро, уважение и отношение към другите. 😉

Само че с годините започнах да разбирам нещо важно.

Да уважаваш чуждото мнение не означава да си длъжен да се съобразиш с него.

Да бъдеш добър не означава винаги да казваш „да“.

А да поставиш граница не те прави лош човек.

После станах майка.

И покрай Виктор тази тема изведнъж стана много по-видима.

Защото с бебето сякаш пристига и един невидим пакет с безкрайно количество съвети.

Как да го храниш.

Как да го приспиваш.

Как да го обличаш.

Как да го възпитаваш.

Какво трябва да му позволяваш.

Какво в никакъв случай не трябва да правиш.

И понякога — какво „грешиш“, без изобщо да си попитала. 😄

Постепенно започнах да различавам две много различни неща.

Има хора, които споделят опит.

Разказват как е било при тях. Дават ти идея. Оставят те да решиш дали тя има място в твоето семейство.

От такива хора съм научила много.

И има съвети, които не оставят особено място за теб.

Те идват с готовото:

„Трябва.“

„Не трябва.“

„Аз на твое място…“

„Ще видиш ти…“

„Прави така.“

Тогава още се учех да ги спирам.

И когато днес чета написаното от мен през 2017 година, го усещам много ясно.

Това е текст на една жена, която се учи да поставя граници.

Която започва да разбира, че може да бъде добра и едновременно с това да казва „не“.

Че може да изслуша чуждото мнение, без да го превръща автоматично в свое решение.

Че има право да се довери и на собствената си преценка.

Тогава бях написала:

„Важната съм Аз.“

Днес бих променила само една дума:

„Важна съм и Аз.“

Защото през годините разбрах, че не е необходимо нито аз винаги да съм права, нито другият непременно да греши.

Мога да чуя.

Да помисля.

Да попитам.

Да потърся още информация.

Да взема онова, което ми е полезно.

И спокойно да оставя останалото.

Майчинството ме научи на много неща, които изобщо не очаквах да уча покрай едно дете.

Едно от тях беше именно това — да вземам решения.

Не винаги правилните.

Не винаги лесните.

Но моите.

И колкото повече растеше Виктор, толкова повече растеше и доверието ми в собствената ми способност да преценявам, да променям решението си, когато е необходимо, и да нося отговорност за него.

Може би затова днес непоисканият съвет вече не ме ядосва така, както тогава.

Не е нужно да го отблъсна, за да защитя себе си.

Мога просто да реша дали ми е нужен.

Тогава се учех да казвам „не“.
Днес вече не ми се налага да го казвам толкова силно.

И когато се връщам към този стар текст, виждам не само майката, която съм била.

Виждам едно от местата, на които майчинството е променяло и мен.

Докато Виктор растеше, растях и аз. ❤️